През денят на отмъщението всичко изглеждаше идеално. Замисълът беше ясен, целта постижима. Усещах, как света се простира в рамките на дланта ми. Усещането за превъзходство и власт е толкова опияняващо, че всеки би се поддал под мощта, с която те облива. Аз седях на една пейка и чаках. Чаках, но в ума ми се чуваше само злокобният ми смях, който чакаше момента да бъде отприщен и да овенчае успеха ми със сладкият си звън улицетворяващ поврата. Поврата, когато местата ни са обърнати и идва моят ред да покажа острите си зъби. Въпреки всичко това аз бях спокоен. Гледах случващото се около и мен и дебнех идеалният момент, за да изпълня плана си, като лъв който дебне най-удобният момент да започне гоненицата на живот и смърт с плячката си. Времето беше приятно. Усещах само лек ветрец да полъхва и си помислих "затишие преди буря". На лицето ми се показа една злокобна усмивка, всякаш се бе преселила от лицето на Джак Изкормвача към моето. Усмивката ми дори успя да изплаши кучето, което беше зяпнало в мен. Това ми вдъхна увереност и ме бутна една крачка по-близо до опиянението, което търсех. Времето се изнизваше, докато стоях на пейката и се възхищавах на брилянтната си идея. Моментът за изпълнението и беше близко. Имах чувството, че отпивам от отчаянието и безпомощността на жертвата си. Нямах търпение. Чувствах се, като учения създал Франкенщайн. Вълна от лудост ме връхлиташе, а аз я приемах с радост. Бях се пренесъл в друго измерение, където всичко беше възможно. Там където нямаше задръжки и закони. На това място управляваше лудостта, а моята лудост беше почти стигнала върха си. Ако някой ме беше видял в това състояние, едва ли би ме познал. Аз бях коренноразличен човек. Човек, чиято единствена цел беше, да се гмурне по-дълбоко в бездната на опиянението и на лудостта. Часът дойде. Всичко беше по план. Бях готов да го направя. Планът беше разплата, но не физическа разплата, а психическа. Той представляваше: да изправя жертвата си в трудна емоционална ситуация, от която да се възползвам и да смачкам психиката и бързо и безскрупулно. Пристъпих към действие. Жертвата приличаше на сърничка, която подскачаше на госка полянка безгрижно и нищо не подозираща за грозящата я заплаха. Тогава се зачудих, дали наистина искам да подложа "сърничката" на това, което и бях замислил. Бях стигнал твърде далеч, за да се отказвам сега, но лудостта ми и добросърдечността ми влязоха в конфликт. Кое беше правилното? Не знам, но знам, че направих това, което беше наложително. Чу се смях.