Когато времето беше спряло, а денят се губеше заедно със сенките на нощта, оставаше само чувството, нуждата, желанието... Нашият герой беше попаднал в този свят изпълнен от екзтаз и тъга. В действителност времето не беше спряло. Той седеше сам в своята стая отпивайки хубаво уиски от евтината си чаша, седейки на фотьойла, който беше толкова стар, че можеше да се нарече реликва. Героят ни стоеше, като обладан. Той беше там и не беше там. Съзнанието му беше за ключено в света на опиянението, а тялото се опитваше да го следва. Алкохолът не помагаше, наркотиците също. Тялото беше непосилно. За него нямаше спасение или поне то не го беше намерило. За това то пое на пътешествие. Пътешествие, което целеше, откриването на липсващото. По пътя си то се срещаше с много различни личности, кой от кого по-интересни. Сякаш с всеки един нов познат, който успяваше да се докосне до него по някакъв начин, носеше в себе си част от съзнанието му. Малко по малко всичко си идваше по мятото. След дългият преход голяма част от търсеното бе намерено. От един момент нататък всичко спря да върши работа. Целта беше почти достигната но и се  превръщаше в илюзия. Последните части от съзнанието му бяха неоткриваеми. Нормалните срещи и запознанства започнаха да не вършат работа, старите контакти също. Всичко изглеждаше загубено. Цялото създание, в което се бе превърнал, беше самият проблем. Тази купчина от мисли и желания беше збутана безцелно в тялото, но сякаш липсваше най-важната част. Частта, с която всичко щеше да си дойде на мястото. Това полувинчато същество, в което се беше превърнал, беше довело човека като цяло до това състояние - един непреставащ цикъл от губене и търсене. Това беше най-ключовият момент, момента в който трябваше дори и с малко късмет да се открие ключът към цялостта на човека, и ако не съумееха да го постигнат, всичко щеше да се загуби отново. Съществото беше уморено, то се предаде и реши да спре да го търси в останалите, а да се порадва на събирането със съзнанието, дори и да не е цялото. След известно време ключът започна сам да се подава. Ключът през цялото време е бил в него, но кубчината от разбъркани части не се беше сетила, да го потърси там. Изведнъж всичко си дойде на мястото, а човекът се събуди с уискито в ръка. Времето вече течеше нормално за него, а той беше някак объркан. Объркан от факта, че не можеше да разбере цялостта на тази палитра от размишления и емоции, която го беше връхлетяла, докато се беше отнесъл в сладка дрямка от изтощение и хубавото уиски.